ЛЕДЕНА КРАЛИЦА

РАЗКАЗ

            Зима е. Привечер. Навън е почти тъмно, а снегът, падащ на огромни парцали, кара картината да изглежда безцветна… като от черно-бял филм от седемдесетте години на миналия век. Улиците са необичайно пусти, а снежинките отразяват и пречупват светлината от току-що запалените улични фенери.

            Вървя сама по безлюдна алея, оградена с голи дървета от двете страни. Снегът се провира през клоните им. Гледката ми харесва, затова пъхам ръка в джоба на дългото си бяло палто, изваждам компактния си фотоапарат и я заснемам. Но когато поглеждам запечатаната снимка, от нея не струи нищо друго, освен празнота – сива, пуста градска картина.

            Крача през снега без посока, а ледените парченца се блъскат в лицето ми, не позволявайки ми да виждам на повече от метър пред себе си. Ясно виждам единствено дъха си, излизащ от устата ми като дим. Студено е, но аз не чувствам студ. Дали е защото аз самата съм станала точно толкова студена, колкото и времето? Правя стъпка след стъпка, но не отивам на никъде. Не мисля за нищо и нищо не чувствам – умът ми е празен, душата ми е пуста. Не виждам нищо и не изпитвам нужда да виждам. Обзел ме е мрак, студенина, безразличие, апатия. Просто правя крачки, а шумът от токчетата ми отеква от жилищните блокове наоколо, разрушавайки мъртвата тишина.

            Не чувствам. Не мога. Къде отиде лъчезарното момиче, живеещо в мен? Вече не се смея. Вече дори не плача. Не ми е весело, не ми е и тъжно. Просто не мога да усетя нищо…

            Навлизам в друга улица с жилищни кооперации. Множеството светещи прозорци я карат да изглежда светла и жива. Жива…за разлика от мъртвата ми душа.

            Изведнъж детски гласчета се разнасят от прозореца, под който в момента минавам. Две малки момченца са подали главички през него и се радват на натрупалия сняг. Изведнъж чувам едното да казва на другото:

            - Хей, виж! Това е Ледената кралица, от онази приказка!

            Оглеждам се, но наоколо няма никой друг. Внезапно осъзнавам, че те говорят за мен! Приказката на Андерсен, която четях като малка, започва да звучи в главата ми. Ледената кралица бе злата жена, хранеща се от нещастието, студенината, безчувствието. Тя беше тази, която срина любовта между малките Кай и Герда, пробождайки сърцето на Кай с парченце от магическото огледало на дявола, преобразяващо красотата в уродливост. То имаше свойството, веднъж попаднало в сърцето, да го превръща в късче лед. Всъщност дори самата Ледена кралица бе изградена от лед и парченца счупено огледало…

            Минавам покрай витрината на затворен магазин и неволно поглеждам натам. Но това,което периферното ми зрение улавя, ме сепва – моето собствено отражение в нея. Устните ми, покрити с кърваво червило, някога разлети в мила усмивка, сега са свити безразлично. Очите ми, преди така бодро зелени, излъчващи щастие и топлина, сега са станали стъклено сини, чак прозрачни, и в тях няма нищо, освен студ. Снегът е покрил русите ми коси с корона от малки снежинки - величествена награда за тъмнината в душата ми. По ирония на съдбата дори палтото ми е бяло. Какво съм аз? Красиво-грозна картина, напомняща злите изкусителки от приказките…

            А дали пък и в моето сърце не бе попаднало късче от онова дяволско огледало? Дали именно то не бе вледенило съществуването ми? Дали точно то не бе това, което ме е превърнало в празна обвивка, в Ледената кралица от приказката…