БОЯТА НА ДАМАТА

РАЗКАЗ

           

           

"Amant alterna Camenae."
Vergilius


– Писател съм. – отвърна спокойно Рей на въпроса на непознатия.

– За какво пишеш? – попита младежът отсреща така, сякаш не е чул нищо различно от това, което чува всеки ден. Всъщност тонът, с който говореше, не подвеждаше – Poetry Art Café бе място, на което човек би могъл да се запознае с доволен брой писатели, поети и какви ли още не хора на изкуството – известни и безизвестни, – стига само да се задържи достатъчно дълго там. А Каспър очевидно бе използвал времето си по предназначение.

– Зависи. – каза Рей вяло, след което сниши глас и прибави: – За каквото ме вдъхнови тя…

– Любовта?! Стара история, приятелю! – надсмя се самопоканилият се на масата на Рей и надигна чашата си с гъсто червено вино.

– Музата. – отговори тихо Рей повече на себе си и се загледа в минаващите по улицата хора.


Poetry Art Café беше малко, но уютно заведение, сгушено в ъгъла на една от големите градски улици. Рядко някой случаен минувач би се спрял там за по следобедно кафе. Редовните посетители бяха артисти, търсещи вдъхновение или просто приятен събеседник за интелигентен, но необвързващ разговор. Въпреки малките си размери, заведението разполагаше със завиден интериор. Стените бяха изрисувани с абстракции в сюрреалистичен стил, малките кокетни табуретки в най-различни цветове неминуемо привличаха погледа на всеки нов посетител. В кафенето нямаше две еднакви маси, нито два еднакви стола. Разликата в дизайните обаче беше подбрана с чувство за хумор и безпогрешен усет за творчески хаос. Около малка кръгла масичка за чай биха могли да се намерят малко, пасващо ѝ столче в стил, напомнящ картинките от книжки с детски приказки, и срещу него – голям, масивен дървен люлеещ се стол, набиващ се на очи и предизвикващ вълнение у всички с това, че е „някакси не-на-място“. В кошчетата, върху използваните салфетки можеха да бъдат видени скици на портрети, строфи от недовършени стихове и дори ръчно чертани петолиния с изрисувани върху тях ноти.


 Каспър, който до момента се бе опитвал да потиска смеха си, този път се разсмя с глас.

– И каква е тая твоя муза? Не, не ми казвай – това е някоя красавица, която си видял вчера на улицата и си решил, че е любов от пръв поглед. Или някоя дълго преследвана обич, която те е оставила и сега намираш утеха само в писането. Или…

– Всъщност не съм я виждал. – отсече Рей. – Не съм я виждал, но понякога я чувствам, чувствам присъствието ѝ и тогава знам, че трябва да творя.

Каспър завъртя очи и запали цигара. Рей сбърчи нос – искаше му се събеседникът му да не пуши. Рей не само не беше пушач, но и през годините бе изградил силна непоносимост към цигарите.

– А сега защо не пишеш? – любопитството на Каспър към новия му познат нарастваше. Изгубена душа му се виждаше Рей и той трудно скриваше учудването си от необичайното му поведение.

– Не ме е посетила днес. – Рей от своя страна започваше да се дразни на неспиращите въпроси. – Знаеш ли, не ми се говори много точно сега…

– Защо? Ех, странна птица си ти! Добре де, щом няма да пишеш, и не ти се говори, нека направим нещо, което ще те отпусне! Даниела? – подвикна Каспър на преминаващата покрай тях сервитьорка. – Още две, моля! От моето – смигна ѝ, подавайки празната си чаша вино.

– Веднага! – усмихна се тя в отговор и се запъти към бара.

– Играеш ли карти? – попита Каспър, докато чакаха поръчката си.

– Коя игра?

– Която и да е, или… да си измислим наша си!

Рей погледна смръщено.

– Е, хайде де, за разнообразие! Никога не е излишно малко забавление! – Каспър извади тесте карти от джоба си и без да чака отговор, ги раздаде и се впусна да обяснява на Рей правилата на новата им игра, докато и двамата отпиваха по глътка от виното.


 Вече се бяха поунесли в играта и питиетата, когато през вратата влезе жена. Тъмноока, тъмнокоса и средна на ръст, тя бързо улови погледите на доста от мъжете в заведението. Отвърна на всички усмивки, но се запъти право към една маса. Облегна се на ръба ѝ и стресна Рей и противника му.

– Може ли да се включа? – в гласа ѝ не липсваше самоувереност, а Рей, който я беше видял да влиза с крайчеца на окото си, чак сега забеляза, че тя държи и разбърква между дългите си нокти тесте карти.

– Не знаеш правилата – отсече Каспър с пресилена грубост, но в тона му се усещаше нотка на заиграване.

– Ще се изненадаш какви неща знам. – отговори жената невъзмутимо.

– Е, не ми се иска да те разочаровам, но точно тази игра няма как да я знаеш – с този приятел тук си я измислихме преди малко. – Каспър кимна с глава към Рей. – Но разбира се, ние можем да те научим, при добро желание…

– Всъщност я знам, и освен че я знам, съм и много добра – с широка усмивка и едно движение на ръката си непознатата събори картите на Каспър от масата. – Ще играем с моите, ако не възразявате…

– Момент – обади се за пръв път Рей. – Та ти дори не знаеш каква игра играем – как можеш да твърдиш, че я знаеш? – подразни се от натрапчивото поведение на новопоявилата се. Отговор не получи, но с нескрита изненада забеляза, че тя раздава правилния брой карти – точно по 7 на човек, и при това точно по начина, по който той и Каспър бяха определили малко по-рано.  „Хм, сигурно ни е видяла как играем по-рано“ – помисли си.

 И то какви карти! Гербът им беше лъскав, зелен и изобразяваше контури на голямо зловещо око. Самите те бяха хлъзгави на пипане – допирът им напомняше мокро стъкло. Рей се чудеше как, тъй като материалът, от който бяха направени, не изглеждаше да е нещо повече от гланцирана хартия. Зелени, а не червени бяха и символите купа и каро в тестето. Купата се отличаваше с още една любопитна особеност - сърцето беше обърнато с главата надолу.

 Жената постави двойка купа на масата, едновременно с което погледна Рей право в очите. Рей се смути. Нямаше дама купа в ръката си, но беше убеден, че новодошлата не знае, че именно дамата купа е най-високата карта в играта им, следвана от двойката. Реши да даде попът купа, гледайки Каспър с надеждата той да разбере намека му и да се включи в шантажа. Във всички „традиционни“ игри коя да е карта би била по-силна от двойката… Каспър улови сигнала и с най-триумфиращата си усмивка удари асото купа в масата и протегна ръка да прибере картите. Изтръпна – леденостудената ръка на жената го спря, щом се опита да ги вземе.

– По твоите правила – напомни му тя ехидно – моята двойка не само побеждава асото ти, но и всички останали карти стоят над него. От което следва, че тази ръка е моя. А това... - с един жест тя завъртя към събеседниците си дамата купа така, че да могат да я видят - това го пазя за последния си ход.

Рей и Каспър се спогледаха учудено.

– Каспър, играл ли си тази игра преди? – попита с недоверие Рей.

– А ти разказвал ли си на друг логиката, на основа на която съчинихме правилата?

И двамата поклатиха отрицателно глави.

– Тогава ти откъде… – запита Рей, поглеждайки новата си противница, но замлъкна, виждайки, че тя вече е направила следващия си ход. Дама купа лежеше по средата на масата.

Жената си поръча абсент. Демонстрирайки бързо, че наистина непоколебимо добре разбира същността на играта, тя успя да отклони вниманието на Рей от напрегнатото следене на ходовете ѝ и да го ангажира в разговор. И в словесните двубои доказа своето преимущество. Рей, макар и писател по призвание, не успяваше да покаже пълния си потенциал в дебатите, разсейван от играта на карти, главозамаян от виното и потиснат от самоувереността на събеседницата си. Тя от своя страна изглеждаше способна да се концентрира върху няколко неща едновременно, и то еднакво добре. На няколко пъти опитите на Рей да аргументира гледната си точка оставаха безуспешни, той губеше концентрация и след около 30 минути вече се чувстваше не просто предизвикан, но и вече победен от тази жена, която упорито отказваше дори да си каже името.


– Аз ще отида да пийна нещо, и без друго съм ви излишен. – обади се игнорираният Каспър, стряскайки Рей. Двамата с тъмнооката дама се бяха ангажирали в разгорещен спор за духовното израстване.  Въпреки хапливите ѝ забележки, цялата ѝ същност излъчваше нещо особено, което го предразполагаше и той непоколебимо ѝ доверяваше тайни, които досега бе се осмелявал да споделя само с белия лист. Рей разказваше сюжета на книгата си, подразнен от факта, че непознатата приема подигравателно идеята за катарзис на главния му герой. Задачата на Рей с книгата му бе да внуши, че е възможна пълна промяна в човешкия характер. Жената тръскаше къдравите си коси, кафевите ѝ очи святкаха гневно, а зелените ѝ нокти се бяха впили в тестето карти без дори да усети, но равнодушният тон на алтовия ѝ глас по нищо не издаваше напрежение.

– Човек никога не остава един и същ прекалено задълго. – говореше Рей. – Всеки жест, който правим, всяко събитие, което ни се случва – всичко води до нови измерения на същността ни. Светът се изменя непрекъснато. Всичко е различно всеки ден. Единствената константа е промяната.

– Промяна? – извиси насмешлив глас тя. – Промяна в рамките на една личност не съществува. Хората сме като кубчета на Рубик – хаус, комбинации от цветове. В различни моменти от живота ни страните ни изглеждат различно – различни цветове вземат приоритет. Но всички винаги са там по равно. И ако приемем, че настоящето е само една страна на това кубче, то излиза, че всъщност всички сме еднакви, макар и да се държим различно.  Не, Рей, това не е промяна – нарича се преструктуриране…

Рей се замисли за няколко секунди. Почувства се отново победен. Стана му неудобно, че тя беше използвала името му, а той не можеше да използва нейното. Понечи да се защити с някакъв слаб аргумент за събитията, които са способни да ни накарат да се „преродим“ в нови цветове, но знаеше, че тя е права. И когато тя му се тросна, че няма такова нещо като духовно прераждане, той просто разгъна салфетката пред себе си, взе черна писалка и започна да пише. Кубчета на Рубик, преструктуриране, всичко по равно… Изведнъж се сепна и вдигна глава към непознатата. Загледа се дълбоко в тъмните ѝ очи – кафяви, почти черни, играещите сенки в тях напомнящи силно сутрешно кафе след безсънна нощ. Обзе го чувството, че гледайки в тези очи, дори усеща вкуса на кафето… Тя му се усмихна широко – приятна, предразполагаща, някак позната усмивка…

– Виждали сме се преди. – каза Азалия. – И друг път сме се срещали из сънищата ти.

 „Музата…“ – изсмя се иронично наблюдаващият ги от другия ъгъл на заведението Каспър, загасяйки цигарата в пепелника.


***


06:45. Валерия подскочи от звука на алармата. Изненада се, че изобщо е успяла да заспи. Чувстваше се странно, усещаше аромат на кафе, без да знае от къде идва. Протегна се и ръката ѝ се докосна до тетрадката, която стоеше винаги до леглото ѝ, за да записва в нея каквото ѝ хрумне. И тъй като често ѝ хрумваше толкова много, писането обикновено изместваше съня.

– Музата. – прочете Валерия на последната отворена страница. – Poetry Art Café беше малко, но уютно заведение, сгушено в ъгъла на една от големите градски улици. Рядко някой случаен минувач би се спрял там за по следобедно кафе…

Скочи от леглото, облече се набързо, напъха тетрадката в розовата си чанта и се запъти към добре познатия ъгъл. Всеки ден на път за университета минаваше покрай Poetry Art Cafè, но никога не беше влизала вътре. Пристигна бързо и решително отвори вратата на колоритното заведение. С влизането знаеше към коя маса да погледне. В отговор я посрещнаха чифт тъмно кафеви очи.

– Привет. – усмихна се Той широко, отпивайки от кафето. Валерия потръпна от болезнено познатия алтов тембър. – Да поиграем? – каза Той, посочвайки към тестето карти на масата. Беше подредил пред празното място срещу себе си точно седем. От гърба им я гледаха големи, мокри зелени очи…