ПОЛЕТЪТ НА ЕДНА НАЙЛОНОВА ТОРБИЧКА

РАЗКАЗ

Вървя без цел и посока – излязла съм просто, за да се разходя и да се порадвам на деня.

Вървя, а лятното слънце пари с жарките си лъчи, светлината му заслепява многобройните минувачи.

Вървя, опитвайки се да се спася от безкрайния поток от леки коли, управлявани от хора с опънати нерви, бързащи да стигнат у дома си след тежкия работен ден.

Вървя под акомпанимент от звуците на клаксони, примесени със сочни кръчмарски псувни, разярени викове и крясъци, носещи се от отворените прозорци на превозните средства, вземащи участие в натоварения трафик, всичко това сливащо се с константния шум на двигатели, служещ за фон на гореописаната ,,музика”.

Вървя и пълня дробовете си с ,,аромата” на изгорял бензин и цигари, без нищо да смущава самотната ми разходка, която протича по този начин всеки ден.

До днес – днес една сянка, надвиснала над главата ми, се готви да срине основите на душевния ми мир всред хаоса на настоящето.Отначало си мисля, че сянката над мен принадлежи на облак, но на небето няма и следа от облаци.Оглеждам се, вперила поглед нагоре, търсейки самолет, вертолет или някакъв друг летателен апарат, способен да затъмни слънчевите лъчи, директно поразяващи моето тяло, обаче не забелязвам нищо в чистото небе. После изневиделица виждам Нея.

Първата ми реакция е учудването, че Тя може да лети, но Тя се надсмива над тази ми нелепа мисъл. ,,Разбира се, че мога да летя, мога много повече от това” – отеква гласът Й в главата ми. ,,Но ти си само една торбичка, защо се мислиш за всемогъща?” – ядосано Й се сопвам аз. ,,Защото съм Найлоновата торбичка и имам хорското позволение да върша много неща. Ела да ти покажа!” – и сянката Й бърза стремглаво по калната земя, а аз се затичвам след Нея, любопитна да видя това, което Тя е способна да стори.

Първото място, на което Найлоновата торбичка ме води, е една закътана детска площадка. Отвсякъде ехти  смях, примесен с радостните викове на играещите деца. Щастие, ще си кажете, трябва да изпитам щастие, но защо то не намира пътя да се загнезди в сърцето ми? Защото децата играят всред захвърлени бутилки от бира, тревата гъмжи от фасове, които дни по-рано са били цигари, собственост на някой разбунтуван младеж, чиито дробове са били отровени от катрана и опустошителния тютюн. Навсякъде по земята се мотаят опаковки от вафли и кроасани, с които вятърът си играе, местейки ги насам-натам по площадката. И най-вече – осъзнах, че точно това Тя е искала да видя, довеждайки ме тук – безброй захвърлени найлонови торбички. Смачкани, мръсни, зловещи в своя контраст с отекващия смях и веселието. И вместо щастие, чувството, което намира път до сърцето ми в този момент, е съжалението. Съжаление към децата, играещи в непоносимата мръсотия, към родителите им, нагърбени с отговорната задача да ги научат да хвърлят боклука си в кошчето, когато такова няма, към тийнейджърката, която предната вечер се е напила, оставяйки на тревата празния галон от вече изпитата бира, към бунтарят, изпушил поредната си кутия цигари, за да захвърли тук догарящите фасове.

Съжаление – чувството, с което продължавам своята разходка след сянката на Найлоновата торбичка. ,,Ще те заведа на твоето любимо място!” – казва Тя. - ,,Помниш ли цветната полянка, където ходеше като малка?”. Помня я, естествено,отговарям аз.Спокойствието, което изпитвах, съзерцавайки цветята, когато бях съвсем мъничка, беше несравнимо. Разсърдих се на себе си, че от толкова години не съм посещавала това място – то бе магическо. Маргаритки, минзухари и два храста червени рози – просто да гледаш всичко това, те прави неспособен да задържаш лоши мисли в съзнанието си. И обзета от възторг от предстоящата радост, аз тичам стремглаво след Найлоновата торбичка към своята любима градина.

И ето, вече съм на завоя – само още миг и ще зърна жадуваната гледка…

Най-после завивам.  Но това, което се открива пред очите ми, далеч не е онова, за което бях мечтала.

Мястото все още е там…но ги няма цветята.Няма дори трева – само гола пръст, оградена с бодлива тел още открай време.

,,Какво е станало тук?” – питам аз с видимо разочарование. - ,,Къде е градината?Настоявам за обяснение!” – гласът ми вече трепери от яд към напразното ми очакване. ,,Убиха я.” – отговаря Тя с равен тон. ,,Кой?” – е логичният въпрос, който се измъква от устата ми. ,,Сестрите ми.” – казва равнодушно Торбичката и спокойно, безразлично споделя за способността на найлона да се запазва в почвата. ,,Всяка една от нас може да оцелее повече от 400 години в пръстта! Удивително, нали?” – нотка на гордост прозвучава в гласа Й за миг. - ,, И знаеш ли какво? Когато Ние попаднем в почвата, всичко, което е под Нас, не може да поникне.Тази градина тук бе покрита с Найлонови торбички като Мен, които постепенно завиха и задушиха една след друга цветните лехи.”. След това покъртително признание, единственото, което успявам да попитам, е кога е станало всичко това. ,,Стана постепенно, малко по малко.Беше бавен, но сигурен процес.За десетте години, през които ти не си идвала тук, Ние успяхме.”

Десет години! А толкова и още четиристотин мястото, на което преди време цъфтеше неповторима в своето великолепие градина, щеше да остане празно, пусто, самотно и грозно.

Отвращение. Това е чувството, изместило съжалението от сърцето ми, за да се намести още по-дълбоко в него и да го изяжда отвътре бавно, но сигурно, тъй както сестрите на Найлоновата торбичка бяха задушили красотата на природата.

Но аз вървя подир Найлоновата торбичка, а Тя лети свободно метри над мен – щастлива, весела, ехидно смееща се и зловещо фриволна. ,,Ще те заведа на още едно място” – с примамлива нотка в гласа си ми казва Тя. ,,Ще минем пак през целия град, ще стигнем чак до другия му край. Дано не си се уморила. Просто трябва да видиш това, което ще ти покажа.”

Нямам желание да се разхождам повече с Нея, но въпреки всичко не спирам да вървя. Преминавайки отново през града, аз вече го виждам с други очи. Едва сега ми прави впечатление колко мръсен, мъртъв и запустял е той всъщност. Парковете и цветните градини пред блоковете са стъпкани от хора, минаващи през тях, за да стигнат по-напряко до главната улица. По-нататък група строители усърдно режат голямо дърво, за да си освободят място за построяването на нова, модерна жилищна кооперация. Малко дете се опитва да погали пострадало бездомно кученце, останало с три лапи, а майка му го дърпа и му крещи да не пипа уличните помияри, защото щяло да се зарази с някоя болест. При вида на всичко това аз неволно потрепервам.

Найлоновата торбичка наистина ме отвежда на едно изключително място – на реката. Най-пълноводната река в родината минава през моя град и аз винаги съм се гордеела с нейната красота. Но ми стига само да я погледна отблизо, за да умре и тази гордост. В коритото на реката, от която целия град се снабдява с вода, плува невероятно количество боклуци. Пластмасови чашки от сок, картонени кутии от мляко, бутилки от кока кола и, разбира се, стотици найлонови торбички.

,,Сестрите ми, които живеят в реката, имаха фатално влияние върху живота на водните обитатели на тази река” – отново заговорва Найлоновата торбичка с равнодушния си тон. ,,Много видове риби вече са мъртви.Задушиха се, защото през найлона не преминава въздух и реката не може да се снабди с необходимото за техния живот количество кислород…”

На мястото на съжалението и отвращението в душата ми се заражда едно друго чувство, по-силно от другите. Гняв. Той се надига, завладява ме, ескалира в мен и аз не мога повече да сдържам емоциите си.

,,Защо?” – изкрещявам аз на Найлоновата торбичка. ,,Защо ти и сестрите ти сте толкова жестоки? Защо убивате животните във водата, защо убивате цветята в парковете и градините, защо убивате красотата в света?”

,,Но, мила, - започва своето обяснение Тя – грешиш! Не аз и сестрите ми сме виновни за това, което сме сторили. Ние дойдохме на този свят с едно единствено предназначение – да бъдем от помощ на Хората. Искахме Те да могат да пренасят тежките и неудобни товари в нас, да Им бъдем от полза и да Ги улесняваме в пренасянето на багаж на дълги разстояния… Да Им предложим комфорт. Но все пак Вие – Хората – бяхте тези, които взеха решение да ни използват така. Вместо да ни запазите или да ни хвърлите в кошчето, когато вече нямате нужда от нас, Вие намирахте по-лесни начини да се отървете от безполезните според Вас найлонови торбички – захвърляхте ни на улицата, във водата или през прозореца. Не ние убихме красотата в света – Вие го сторите. Вие, Хората, направихте така, че аз да мога да летя. Само благодарение на Вас аз съм способна да причинявам жестокости на природата.”

Потресена от думите на найлоновата торбичка, аз сядам край мръсната река, вдигам поглед към небето и се замислям за всичко, което ми се случи през този ден. Мисля за всички щети, които видях, че сами сме нанесли на мястото, където живеем – на планетата Земя. Мисля за всички опасности, които ни грозят, ако не променим начина си на живот. Мисля за целия ужас, който предстои да преживеем, ако продължаваме да подаряваме на найлоновите торбички такива зловещи способности.

А Найлоновата торбичка най-спокойно си лети сред облаците и не се интересува от моите неволи. Изведнъж на хоризонта се появява бял гълъб.Той лети право нагоре – стремглаво, целеустремено, невъзмутимо. Право към облаците. Право към Найлоновата торбичка.

А после – сблъсък. За няколко секунди гълъбът и торбичката се задържат на небето, премервайки своите сили, след което изведнъж се спускат надолу. Директно, без отклонения и с ужасяваща скорост гълъбът и найлоновата торбичка падат на земята на около три метра от мен с шумно ,,туп”.

Затичвам се ужасена да видя какво се е случило. Искам да помогна на горкото животно. Гълъбът здраво е омотал крилата си в дръжките на найлоновата торбичка, а главата му въобще не се вижда от плътността й.Внимателно отстранявам торбичката от телцето на гълъба и я хвърлям в близкото кошче, за да няма как да причини повече щети. Опитвам се да събудя птицата, да й помогна да полети отново, но е твърде късно. Малкото сърчице вече не бие. Всемогъщата Найлонова торбичка успя да вземе още една жертва.

Останала без сили от мъка, аз сядам на студената земя до белия гълъб, навеждам уморено глава, а сълзите ми се стичат и мокрят лицето ми, тялото на мъртвото животно и земята, която благодарение на нас – хората - скоро ще стане също толкова мъртва , зловеща и безплодна.