...ДЪЖД ОТ САПУНЕНИ МЕХУРИ...

РАЗКАЗ

Беше тиха и топла вечер, в един от последните дни на лятото. Слънцето бе оставило своя отпечатък върху лицата на множеството минувачи, излезли да се порадват на магията на пурпурния залез. Едно малко момиче стоеше на покрива на жилищния блок, в който живееше, със сламка в ръка и правеше сапунени мехури. Тъй прекрасни й се виждаха те и тъй забавни, оцветявани в яркочервено от догарящите слънчеви лъчи. И толкова спомени събуждаха в нея… Тя не бе забравила каква радост й доставяше да тича след тях и да ги пука с пръстче, когато беше съвсем мъничка… В ушите й още отекваше звънливият й смях, докато протягаше ръчички да ги достигне, а те отлитаха нагоре, нагоре… Спомняше си как подскачаше и се веселеше в опит да ги хване, а те вече бяха високо в небето… Унесена в спомените от детството си, тя протегна ръка да улови едно голямо розов балонче. Чу се ,,пук!” и то се превърна в студена капка върху горещата й кожа. Този студ я изтръгна от блажените й мисли и тя съсредоточено се загледа в мехурчетата, които отлитаха от сламката й. Всеки от тях бе тъй различен, със своя уникална и неповторима красота… Големи и малки, разноцветни, всеки със своя собствена посока. ,,Всеки от тях има своята история” – каза си малкото момиченце. В главата й изплуваха мисли за хилядите й мечти, които се бяха пръснали за миг като всички тези сапунени балончета. ,,Пълни с въздух” – си каза тя. Момичето не спираше да ги наблюдава и да им измисля истории. Не усещаше как минава времето, не виждаше нищо, освен хилядите балончета, сътворени от нея. Мислеше… за безбройните грешки,които бе направила… всяка една нейна постъпка приличаше по своему на някой сапунен мехур. Непростими грешки, които завинаги щяха да тежат на крехкото й сърце и да превръщат дните й в порой от ледени капки… Това бе направила тя – бе разпръснала красивата обвивка на живота си и бе оставила в душата си само въздух и ледени пръски вода…

Всеки със своята посока… големи и малки, някои от които политаха стремглаво надолу, а други се извисяваха високо в небесата. ,,Към звездите… право към звездите!” – мислеше си момичето. И наистина, вече се бе свечерило. На небето проблясваха една подир друга вече първите звезди. Всичко около нея бе един красив, измамен свят, изпълнен със сапунени мехури… А във всеки от тях, като в сферично огледало на съдбата, се оглеждаше по една мечта… и тези мечти живееха, докато живееха и прекрасните балончета – твърде кратко…

А долу, по крайпътната алея, пред очите на слисаните минувачи, се изливаше, подобно на приказна картина, дъжд от сапунени мехури… И хората се дивяха и се радваха на вълшебната им красота, а децата с нестихващ смях ги гонеха и пукаха, разпръсквайки ги на хиляди части… А балончетата, едно по едно, не спираха да се превръщат във въздух и студени капки вода, точно както несбъднатите мечти на малкото момиченце…

<Созопол, лято 2009>