ОТРОВА

РАЗКАЗ

            Здравей! Помниш ли ме? Аз съм онази нежна изкусителка, която завладя твоето съществуване. Онази сладката, крехката, желаната… недостижимата. Онази, която искаше, но все не можеше да имаш. Да, същата онази, която разби безпощадно сърцето ти и те остави сам да се чудиш какво се бе случило.

            Да, помниш ме… и ме искаш. Защото аз направих така, че да не можеш да ме забравиш. Аз отворих сърцето ти и сипах вътре отрова… Отрова, която се разпространи във вените ти за секунди и те разболя от най-тежката болест. Аз запалих страстта ти, а след това те оставих да гориш. С парещите си устни прогорих рана, която с пулсираща болка всеки ден те мъчеше и не можеше да отклони мислите ти от мен – на пръв поглед невинната, а всъщност така жестоката.

            Дойдох внезапно, завладях сърцето ти и също така внезапно си тръгнах. Но не те напуснах. Не потънах в забрава, защото вече бях вляла в теб своята силна отрова, за която лек няма. Не те напуснах – всяка вечер идвах в съня ти – красива и нежна, точно такава, каквато живеех в спомените ти. Какви бяха тези сънища – блянове или кошмари? Появявах се пред теб, чиста и истинска, с лъчезарна усмивка. И всяка нощ ти протягаше ръка към мен, жадувайки с цялото си същество да ме прегърнеш, да ме притиснеш към себе си. И аз все повече се приближавах, хранейки в теб лъжливата надежда, че този път ще бъда твоя. А после, когато вече бях съвсем близо, се обръщах и изчезвах с усмивка на дете, която те предизвикваше и сякаш казваше: ,,Не можеш да ме хванеш!”. После пак изниквах пред погледа ти, но вече тъй далечна… В очите ти се четеше болката, разочарованието… Усмихвах се, докато ти с влажен поглед ми казваше шепнейки: ,,Егоистка!”. Усмихвах се и изчезвах в нищото, оставяйки ти само аромата на парфюма си. Очите ти от мокри бавно почервеняваха от ярост, болка, самота и отчаяние. И така на сутринта ти бях оставила само копнежа по една несбъдната мечта.

            Ти даде всичко от себе си, за да успееш да се откажеш от мен. Дори се опита да ми намериш заместница, но стана още по-зле. Тя бе до теб постоянно – от сутрин до вечер, но не успя да си намери място в сърцето ти – това място вече бях заела аз. Всеки път, щом я целунеше, затваряйки очи, ти виждаше мен. Моята сладка усмивка, игривият ми поглед и звънливият ми глас, който ти напомняше, че не можеш да ме замениш с никоя друга, че аз съм незаменима. Спеше до нея, но нощем, в съня си, ти пак беше с мен и аз пак изчезвах, карайки те да преживяваш този тежък момент отново и отново.

            И ето сега… вече спрях да те посещавам в сънищата ти. Омръзна ми да виждам всяка нощ измъченият ти и пълен със съжаление поглед. А ти най-наивно си помисли, че си ме забравил. Но не беше така. Вярно, раната зарасна, парещата болка отшумя, но остана белег. Белег, който винаги ще ти напомня за мен – прекрасната, опустошително завладяващата егоистка, която ограби душата ти.

            Не вярваш ли? Ето ме – тук пред теб, за да ти го докажа. Вече виждам как в погледа ти освен обърканост и изумление, се чете и желание. Безпомощен си – не можеш да ми устоиш. Веднъж пробудила спомена за пламенната страст, с която те изпълваше присъствието ми, огънят отново избухна от жарта, по-силен от всякога. Привличам те болезнено неудържимо с всяко движение на тялото си. Отчаяно се опитваш да ме докоснеш, да ме целунеш, но отново не можеш да се добереш до мен. И тъкмо когато напълно губиш надежда, аз правя нещо напълно изненадващо – приближавам се бавно до теб и нежно прокарвам пръсти по тялото ти. Студени тръпки побиват мястото на допира ми и ти целият изтръпваш, като че ли ток преминава през теб. Потреперваш. Сърцето ти блъска силно, сякаш ще изскочи. Импулсивно ме обгръщаш със силните си  ръце и ме притискаш към себе си, да не би пак да се обърна и да ти избягам. Виждам изненадата в очите ти, когато забелязваш, че аз не правя опит да се отдръпна. Поглеждам топло в тях и усещам ръцете ти да треперят. Не помръдваш – недоумение, недоверие и неспособност да откъснеш тялото си от моето са изписани по усмихнатото ти лице. И тогава аз се повдигам на пръсти и впивам устните си в твоите. Мечтата ти става реалност. С готовност отговаряш на целувката ми и устните ни остават слети дълго време. Поглеждаш ме леко зашеметен и безумно щастлив.

            Но не, аз няма да съм твоя. Аз просто идвам внезапно, преобръщам света ти и също така внезапно си отивам. Отхлабваш леко прегръдката си, вече поуспокоен… но това се оказва твоята най-голяма грешка. Рязко се отскубвам от тялото ти и се изплъзвам от ръцете ти. Моментното чувство на изненада внезапно е заменено от убийствена болка. Беше забравил за отровните ми устни, нали? Отворих нова рана в теб – по-голяма, по-дълбока и по-болезнена от предишната. Тръгвам си. Тръгвам си, но не те оставям. В далечината чувам гласа ти, пълен със страдание и съжаление. Искаш да ми кажеш нещо. Обръщам се и чета по устните ти: ,,Почакай”.

            Спирам и те поглеждам въпросително.

            ,,Коя си ти?” – питаш със задавен глас, а от очите ти всеки момент се канят да паднат две горещи сълзи. ,,Какво си? Кажи ми името си!” – гласът ти се опитва да звучи заповеднически, но лицето ти изразява по-скоро молба. Сякаш прочел мислите ми, тонът ти омеква, а гласът ти се смекчава, докато устните ти отронват: ,,Моля те.”

            ,,Не искаш да знаеш името ми” – искрено отговарям аз. - ,,То ще се запечати в мислите ти, ще влезе под кожата ти и никога няма да позволи на раната да зарасне.”

            Но ти си настоятелен – съзнанието ти е лишено от здрав разум под влиянието на умопомрачителното ми присъствие и завладяващата ми красота. ,,Добре тогава” – съгласявам се - ,,Щом искаш да знаеш коя съм, ще ти кажа. Аз съм Любовта. Ти ме виждаш в мечтите си, носеща удовлетворение и щастие, но всъщност съм жестока, безмилостна и нося само болка и разруха.”

            Изчезнах. Последното, което чух и видях от теб бе как две големи горещи сълзи се отрониха от очите ти под монотонните звуци на приглушеното ти ,,Не!”. Изчезнах, но не те оставих. Не потънах в забрава. Вече съм сигурна, че това няма да се случи, че ти винаги ще ме помниш. Ще ме помниш и ще ме жадуваш. Но за разлика от предния път болката няма да отмине, защото освен раната, която прогорих с устни, бях направила и още нещо – бях ти оставила името си. То се бе издълбало в сърцето ти и аз знам със сигурност, че оттук насетне то всяка изминала минута ще досипва сол в раната ти, ще я дълбае все повече и никога няма да я остави да заздравее. Също и ти няма да се излекуваш от болестта ми. И аз пак ще идвам в сънищата ти като блян, като мираж,ще събуждам сетивата ти, ще разтърсвам живота ти и ще изчезвам. И така ще е завинаги, защото ти вече си болен от моята треска, за която лек няма, пред която си безсилен – треската, наречена Любов.

<Созопол, лято 2009>