ПИСМО ДО ДЯДО КОЛЕДА

ИЗ ДНЕВНИЦИТЕ

               


[13.12.2012 г. 00:15:21] Ирина Стоенчева: лека нощ
[13.12.2012 г. 00:16:07] Ирина Стоенчева: и ако не си написала писмо до дядо Коледа, го направи
[13.12.2012 г. 00:16:17] Ирина Стоенчева: няма време


Думите, с които майка ми ми каза ‘лека нощ’ тази вечер. Сърдито се отписах от Skype и излязох през вратата. Студеният нощен въздух бързо ме отказа от идеята да ходя далеч. Сълзите в очите ми почти замръзнаха от вкочаняващия вятър. Температурите бяха доста под 0 градуса… Понечих да се върна обратно, но не можех. Защо да се връщам? Защо да го искам? Къде да отида… Погледнах съмнително към белия лист и химикала в ръката си. Бях излязла да пиша… а какво да напиша сега, ако не писмо до Дядо Коледа?

От няколко години не съм писала писма на добрия старец. А той винаги сбъдваше и най-съкровените ми мечти… Всяка коледна утрин от моето детство бе съпроводена от разопаковането на мечтаната цяла година играчка, последвано от радостни писъци и еуфорично подскачане из стаята… е, явно съм била послушна. Спомням си годината, в която котаракът ми Мики беше изчезнал. Беше краят на ноември, но – неестествено рано – вече бе завалял първият сняг. Пуснахме Мики навън - и той да се порадва на снега… след час излязохме да го приберем, но той вече не беше в двора ни. Цял ден го търсихме из квартала, докато не се стъмни. На вечерта се прибрахме премръзнали, изтощени и обезсърчени. В онази нощ плаках като обезумяла – любимият ми пухкав приятел беше навън сам, изгубен в белите преспи, беше му студено и сигурно беше гладен…

Измина един месец от изчезването на моето коте. През това време бях като болна. Хранех се значително малко, а това, което оставаше от храната ми, оставях навън – да не би Мики да се прибере и да иска да хапне… Уви, на следващата сутрин храната винаги беше изядена, но от уличните котки и домашните любимци на съседите ми… Една сутрин майка ми ме събуди с думите, че трябва да напиша тазгодишното писмо до дядо Коледа. Спомням си, че тъкмо бяха станали популярни куклите Барби със свиващи се ръце и крака. Седнах да пиша с идеята, че искам кукла… Но когато с разкривения си детски почерк написах думата ‘искам’, усетих как малкото ми сърчице се свива от болка по това, което наистина исках – моят Мики да намери пътя обратно към къщи… обратно към мен. „Мили Дядо Коледа, - написах, - моля, искам да върнеш Мики у дома. С обич, Джули”. Добрият старец до сега не ме бе разочаровал – вярвах, че няма да го направи и този път. Сутринта на 25 декември се събудих в обичайната за мен коледна еуфория. Затичах се към елхата в хола и нетърпеливо започнах да разкъсвам големия красиво опакован в подаръчна хартия кашон. И когато намерих вътре така мечтаната кукла Барби със сгъващите се ръце и крака, почувствах не щастие, а разочарование. „Мили Дядо Коледа, - задрасках отново с грозноватия си детски почерк по листа, - тази година бях послушна, но ти си сгрешил моят подарък. Искам да помогнеш на Мики да се върне и аз ще ти върна обратно куклата. Джули”. С насълзени очи оставих писмото на външния перваз на прозореца на хола, внимавайки родителите ми да не забележат. Час по-късно повдигнах пердето, за да видя дали писмото ми още е там. Нямаше го.

Няколко болезнени за мен дни изминаха от тъжната ми Коледа. Опитвах се да се разведря, играейки си с новата си кукла. Примирих се. Всеки ден поглеждах под елхата, но напразно – не намирах нищо там. 1999 година почука на прага и влезе с мощен замах. С Мики не я посрещнахме заедно.

На другата сутрин, разбира се, с родителите ми бяхме заминали за традиционното за датата първи януари посещение на селото ми. Суроваках всички роднини, пожелавайки им всичко най-добро през новата година. Мен никой не ме суровака. Прибрахме се обратно в Пазарджик. Едвам се бях измъкнала от старата Лада на баща ми, току-що паркирана пред къщи, когато чух развълнувания вик на баба си от двора: „Ела бързо! Някой е дошъл да те види!”. Последвах я в тясната й стая на първия етаж на малката ни двуетажна къщичка. Влязох, но вътре нямаше никого. Тъкмо щях да се вперя учуден взор в нея, когато погледът ми се спря върху пухената възглавница на леглото ѝ. Рижаво космато кълбо се беше свило в центъра на бялата покривка, издавайки тих мъркащ звук. Втурнах се към него, не вярваща на очите си. Мики!

Плаках от щастие цял ден, прегръщайки рижия си любимец. Когато двамата с него се върнахме заедно в стаята ми, забелязах, че куклата Барби със сгъващи се ръце и крака си стои там, където я бях оставила… И тогава си казах, че няма какво повече да искам от добрия дядо Коледа. На следващата година бях в първи клас, но не написах писмо. И така до днес… 

Сега, 13 години по-късно, сядам да пиша на белобрадия старец. Дали ще си ме спомни? Дали съм била послушна през тази година? Дали ще получа и сега своя подарък? Няма значение. Защото това, което написах на нов лист с черно мастило, гласи:


Мили Дядо Коледа,


Пише ти едно малко пораснало момиче. Помниш ли ме? Така и не ти благодарих, че сбъдна желанието ми преди 13 години и че въпреки това ми остави и красивата кукла Барби. Благодаря ти, че сътвори и за мен едно коледно чудо. Не ти се сърдя, че се забави до Нова Година – сигурно си бил много зает…


Е, мили дядо Коледа, аз май отдавна не съм била послушна. Но разбери, аз давах всичко от себе си. Прости ми и ти, дядо Коледа, че наранявах близките си, без да го искам, в трудни за мен моменти. Прости ми за всички пъти, в които казвах неща, които не мисля, а те обиждаха любимите ми хора и ги правеха тъжни. Прости ми за онази случка, когато повиших тон на родителите си, без те да са го заслужили. И ако ми простиш, мили ми дядо Коледа, бих искала и аз да отправя към теб своето коледно желание…


Не, не е сребърният пръстен от онази витрина, не е и красивата огърлица от нашумялата реклама. Голяма съм вече да искам играчки. Това, от което имам нужда, добри ми старецо, е сила. Подари ми силата да бъда добра с тези, които го заслужават. Подари ми куража да казвам „Извинявай!”, когато греша. Подари ми упоритостта да се справям сама с многото трудни начинания по пътя ми към живота. Подари ми смелостта да минавам с гордо вдигната глава през препятствията, да преглъщам сълзите и никога да не спирам… Подари ми, моля те, силата да обичам – чисто и неподправено, неконтролируемо, велико… Искам, дядо Коледа… искам да подаря сърцето си… на тези, които го заслужават, а и на тези, които сами имат нужда от сърце…


Дано не искам много, дядо Коледа. Знам, че можеш да ми върнеш силата – нали ми върна Мики! Моля се, белобради старецо… моля се да решиш, че съм заслужила този подарък. Но и да не решиш така, ще разбера. Ти вече веднъж ме зарадва с магия на Коледа. Но дори и без подарък за мен, мини през къщи тази година – под моята елха ще намериш нещо за теб. За благодарност, а и защото ти беше послушен. И защото мен никой не ме суровака през 1999.


Към писмото ложих и картичка с надпис:


„За дядо Коледа, с пожелание за магическа коледна нощ. Винаги ще вярвам в теб. Не спирай да раздаваш щастие на всички, които го заслужават. Бъди и ти щастлив.

С обич, Джули”


Опаковах писмото в бял плик. Върху него написах само „До: Дядо Коледа” и го оставих на перваза на прозореца. Знам, че и сега ще го намери... А аз вече трепна в очакване на своето чудо в коледната нощ.